добре дошли в моя уеб сайт

стилове

Графиката (на гръцки: γραφω; означаващо „пиша, драскам“) е вид изобразителното изкуство. Нейни основни изразни средства са линията, щрихът, петното. Принципно е базирана на баланса между черно и бяло. Възможно е в нея да присъстват един или повече допълнителни цветове, но акцентът не е върху колорита, за разлика от живописта. Предмет на графиката са жанровете портрет, пейзаж, натюрморт, интериор. Съществува и абстрактна графика.

 

Корените на графичното изкуство могат да се открият още в Палеолита и многобройните изображения получени чрез издраскване с остър предмет по стените на пещерите, върху кост и др.

"Скръб"- рисунка на Ван Гог

През ранното Средновековие графични прийоми се използват в книжната миниатюра. Пример са рисунките с туш и перо в „Утрехтския псалтир“. Доколкото под графика се разбират рисунките в черно-бяло, запазени са шедьоври на майстори от всички епохи: Леонардо да Винчи, Микеланджело, Албрехт Дюрер, Рубенс, Рембранд, Франсиско Гоя, Оноре Домие, Хокусай, Анри дьо Тулуз-Лотрек, Винсент ван Гог, Пабло Пикасо. Забележителни рисувачи са Илия Бешков и Владимир Димитров-Майстора.

Печатната графика се развива през 15 век в Европа. Тя става популярна, тъй като дава възможност да се правят многобройни отпечатъци всеки от които е със сравнително ниска себестойност. Албрехт Дюрер е един от най-големите майстори на ксилографията (дърворез) и гравюрата върху мед. Става традиция да се правят цикли (серии) с гравюри на дадена тема, практика запазена и до днес. Най-често срещани са библейските сюжети, нравоучителни и комични сцени, портрети на видни личности. Многотиражността на печатната графика я превръща и в средство за пропаганда. В протестантска Германия например, се разпространяват гравюри осмиващи римския папа. През 16 век е изобретен офорта, който през 17 век придобива широка известност защото от неговите клишета могат да се вадят много повече копия отколкото при медната гравюра и ксилографията. Той открива и нови възможности пред художника-график.

Ненадминат виртуоз на офорта е холандският художник Рембранд. За разяждане на плочата той използва оцетна киселина, която е изключително слаба. Процесът трае понякога месец но в резултатът е изключително фини щрихи образуващи безброй полутонове. Въпреки, че по време на Рембранд графиката се смятала за второстепенно изкуство, един отпечатък от офорта му „Христос изцелява болни“ се продавал за невероятната сума от 100 гулдена, което е причина неговата творба да остане в изкуството под името „Листът за сто гулдена“. Виден офортист на 17 век е и французинът Жак Кало в чийто цикъл „Ужасите на войната“ се появява социалната тематика. През 19 и 20 век социалната и политическа тематика е често срещана в графичното изкуство. Пример за това е творчеството на Франсиско Гоя, Оноре Домие, Александър Станлейн, Кете Колвиц, Франс Мазарел, Пабло Пикасо, Илия Бешков, Александър Жендов.

 

Графиката като рисунка [редактиране]

Обичайни графични материали са моливът, тушът, мастилото, въгленът (пресован или не), кредата. Рисува се с различни видове четки, метални или истински пера, дори подострени клечки. Като основа за рисуване се използва хартия или картон, понякога коприна или други. Скрепването на по-нетрайни материали като молив, въглен или креда става чрез напръскването на рисунката с фиксаж.

 

 

Печатна графика [редактиране]

 Основна статия: Печатна графика

Тук рисунката служи само като изходен материал за графичния отпечатък. При този вид графика има възможност да се получават множество отпечатъци от работната повърхност. Според принципа на работа и технологията се дели на висок, дълбок и повърхностен печат.

 

 

Високопечатни техники [редактиране]

„Четирите конника на апокалипсиса“, ксилография на Дюрер

За работна повърхност се използва дърво (чимшир, орех или др.), синтетичен материал (линолеум и др.), кост, камък, метал. Подготвителната рисунка се пренася върху нея с помощта на абрис (най-често оризова хартия) или друг способ. Местата, които в крайният отпечатък трябва да останат бели се обработват с резци, като се отнема част от повърхността на материала чрез нанасяне на щрихи. След приключване на работата върху повърхност се нанася обсетово мастило. То може да бъде смесено с маслена боя в съотношение 3:1. Прибавят се и добавки (секативи) чиято цел е да подобрят качествата и трайността на мастилото. Върху намастилената повърхност се поставя листът на който ще се печата. В миналото се е използвала специална костна лъжичка (костка) с чиято изпъкнала повърхност се нанасят въртеливи движения върху поставения на работната повърхност лист.

Днес отпечатването става със специални машини- преси. Предимството на костката е, че печатарят може да контролира натискът в различните области на повърхността и по този начин да получи по-светъл или по-тъмен тон. След пресоване листът с полученият отпечатък се отделя от повърхността и се оставя да изсъхне. Могат да бъдат извадени множество отпечатъци но в крайна сметка натискът деформира повърхността и води до влошаване на качеството на отпечатъците от даден момент нататък. Съществува разновидност при която се използва трети цвят, освен бялото на листа и черното на мастилото. В японската графика „Укийо-е“ се създават творби с над двадесет цвята. За всеки цвят се използва отделна дъска, като цветовете се отпечатват върху листа в последователност от към по-светли към по-тъмни. В зависимост от вида на използваната повърхност високопечатните техники биват: ксилография (дърворез), линогравюра (линорез), осцилография (на кост), металорез и др.

 

 

Дълбокопечатни техники [редактиране]

 Основна статия: Дълбок печат
„Меланхолия“, гравюра на мед от Дюрер, 1514 г.

При тази група техники печата не повърхността а издълбаната част от изображението в която се втрива мастило. Според начина на гравиране на щрихите се делят на:

  • механични:
  • суха игла (гравюра)- металната повърхност се издрасква с остър предмет- офортна игла или шайбер. Мастилото се втрива в щрихите а останалата повърхност се почиства добре от него. Печата се с помощта на офортна преса върху навлажнен лист. Могат да се получат от 20 до 50 качествени отпечатъка.
  • мецотинто: повърхността на плочата се награпява с помощта на инструмент наречен кобилка. Многобройните гъсто разположени миниатюрни грапавини, дават черен отпечатък след втриването на мастило. С инструмент подобен на лъжичка (полирка) се заглаждат тези грапавини. Колкото по продължително се обработва дадена част от повърхността, толкова по-светъл тон ще се получи там в отпечатъка. Ефектът на техниката е подобен на монохромна живопис.
  • химически:
  • офорт: металната плоча се покрива с предпазен лак (офортен грунд), издрасква се рисунката и плочата се потапя във ваничка с киселина. Разяждат се щрихите но не и защитената повърхност. Премахва се вече ненужния грунд. Печатането се извършва по същия начин като сухата игла. При тази техника могат да се извадят много повече отпечатъци.
  • мек лак: техника подобна на офорта, но лакът е смесен с овча лой което му пречи да се втвърди напълно. Покрива се с опъната на рамка фина тъкан (примерно дамски найлонов чорап) и се нанася рисунка с не-много остър предмет, може молив. Получените щрихи не са резки а наподобяват моливна рисунка. Разяждането и печатането е като при офорта.
  • акватинта: идеята на техниката е да имитира акварелна рисунка. Онази част от плочата която трябва да даде бялото в отпечатъка се покрива с грунд. Плочата се потапя в киселина за кратко, след измиване и подсушаване се покрива тази част която ще е тонирана в светлосиво и т.н. Обикновено се правят четири или пет степени но понякога и доста повече, като се търси живописен ефект. Печатането е като при офорта. От плочата могат да се извадят до 10 качествени отпечатъка Техниката рядко се използва сама, в повечето случаи е допълнение към офорта.

 

 

  • резерваж: по повърхността на плочата се полагат мазки с четка потопена в гъст захарен сироп смесен с гума арабикум или декстриново лепило. Получават се петна и капки от сиропа чиято големина, форма и гъстота може да се контролира с четката. След засъхването им върху плочата се нанася грунда. Когато той се втвърди, плочата се обработва с топла вода която разтапя капките захарен сироп. В грунда се получават непокрити места с формата на капките. Разяжда се и се печата като при другите техники. Тоналността на петната се контролира с продължителността на престой в киселината. Техниката може да се използва самостоятелно, примерно при пейзаж, но в повечето случаи е допълнение към други дълбокопечатни техники.
  • препечатки: върху покритата с мек лак повърхност на плочата се поставят различни по форма и фактура парчета плат. Те се притискат чрез преса. В резултат фактурата им се отпечатва в лака като сваля част от него.

Разяждането и печатането са като при останалите сходни техники. Препечатките се използват главно като допълнение и разнообразяване на офорт или друга техника.

  • смесена техника: често описаните по-горе техники се ползват в съчетание помежду си. Класическо е смесването на офорт и акватинта или офорт и мек лак.

 

Повърхностен печат [редактиране]

 Основна статия: Литография
Графика и технологии [редактиране]

С развитието на новите технологии се появява компютърната графика.

 

портрет

Портрет (от френски portrait — изображение) е художествено, артистично и единтично изображение на човек в статично положение. То може да е рисунка, фотография или описание на литературен герой. Най-важното при портрета е лицето и неговото изражение. Целта е не само да се пресъздаде външна прилика с модела но и да се улови душевното му състояние и дори да се предаде характера му.

 

 

Портрета в изобразителното изкуство [редактиране]

Автопортрет на Винсент ван Гог
Видове [редактиране]
  • Според броя на изобразените лица: единичен, двоен и групов.
  • Според жанра: скулптурен, живописен и графичен.
  • Според композицията: глава, глава и раменен пояс, допоясна фигура, цяла фигура.
  • Според положението на главата: анфас, три-четвърти, полупрофил и профил.
  • Според пола и възрастта: мъжки, женски, детски и животни.
  • Автопортрети: Особен вид портрет е автопортретът, когато даден художник или фотограф създава портрет на самия себе си. Артистът постига това с използването на обикновено огледало.
История [редактиране]

Портретът като жанр в изобразителното изкуство е известен още от античността. Запазени са много скулптурни и живописни изображения на владетели и велможи на древен Египет. Най-прочути сред тях са бюстът на Нефертити и златната портретна маска на Тутанкамон. Традицията да се съхраняват посмъртни восъчни маски на предците води до разцвет на скулптурния портрет в древен Рим. С голяма реалистичност се отличават портретите от епохата на Римската република. От периода на Римската империя до нас са достигнали множество изображения на императори, пълководци, държавници, философи и придворни дами. Поради нетрайността на материала са съхранени малко на брой живописни портрети от епохата. Сред тях и двойният портрет на хлебаря Теренций Неон и съпругата му. Сухият климат на Египет е запазил немалко от прочутите фаюмски портрети изпълнени в техниките енкаустика и темпера. Тяхната жизненост впечатлява и днес, две хиляди години след създаването им.

През Средновековието предмет на портретното изкуство са владетели, знатни персони и ктитори. От времето на Втората българска държава са запазени стенописни портретни и портретни миниатюри на царете Константин Асен и Иван Александър, севастократор Калоян, деспот Михаил (син на Михаил III Шишман Асен), деспот Деян, деспот Константин Драгаш. Известни женски портрети от този период са царица Ирина и деспините Десислава и Доя. В миниатюрите на Лондонското четвероевангилие са изобразени множество членове на царското семейство.

Ренесансът поставя личността на човека на преден план. Художниците започват да се стремят да предадат и вътрешното състояние на портретуваните. Известни ренесансови портретисти са Тициан, Леонардо да Винчи, Рафаело, Антонело де Масина. Един от най-известните портрети в света за всички времена е „Мона Лиза“ на Леонардо да Винчи, известен още като „Джокондата“.

"Манасий бен Израел", офортен портрет от Рембранд, 1654 г.

През 17 век Нидерландия преживява икономически подем. Забогателите търговци и граждани започват също да поръчват свои портрети. Жанра се демократизира. В него навлизат изображения на буржоа, корабостроители, офицери, лекари, кръчмари и дори селяни. Голямо разпространение получава груповият портрет, майстори на който са Франс Халс и Рембранд. Последният е едно от най-големите имена в портретното изкуство. Създател е на живописни и графични портрети, пропити с дълбок психологизъм. Важна част от неговото творчество са автопортретите му. Видни представители на жанра от епохата са Антонис ван Дайк, Диего Веласкес, Франсиско Сурбаран.

Руският реализъм от 19 век има своите големи портретисти в лицето на Иля Репин и Иван Крамской.

През Възраждането се оформя съвременното българско портретно изкуство. Негови представители са Захарий Зограф, Георги Данчов, Николай Павлович и др. Наред с портретите на видни личности и свои близки, те създават и автопортрети.

Майстор на импресионистичният портрет е Пиер-Огюст Реноар, който отдава предпочитание на женските и детски персонажи. Постимпресионистите Винсент ван Гог и Пол Сезан са автори на множество автопортрети. С проницателност и ирония, стигаща до карикатурност се отличават портретите на Анри дьо Тулуз-Лотрек.

Модерните художници на 20 век подлагат портрета на всевъзможни експерименти, изучавайки възможностите за деформиране на формата. Любопитен похват в кубистичният портрет е представянето на лицето едновременно от две различни гледни точки. Пример за такъв подход е „Портрет на Дора Мор“ от Пабло Пикасо.

 

 

Портрети във фотографията [редактиране]

 Основна статия: Портретна фотография

Портретната фотография възниква към края на 19-ти век с изобретяването на фотоапарата. Днес тя се е превърнала в доходоносен бизнес. С усъвършенстването на технологиите правенето на такива портрети се улеснява значително.

Пейзаж
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
„Златна есен“ - Исак Левитан
„Лято“, („Поле с макове“) - Клод Моне

Пейзажът (от френски) е описание на природна картина с различна художественна задача. В художествен текст пейзажът изпълнява много разнообразни роли. Чрез него се представя част от обстановката, в която протича събитието. Пейзажът съдейства за разкриване на атмосферата, в която се развива действието, и на душевното състояние на героите. Той може да съответства или да е в контраст на настроението на героите. Описанията на природни картини могат и да подсказват характера на произтичащите събития.

Като елемент в художествените изображения е използван от дълбока древност в Месопотамия, Египет, Гърция, Рим. В ранносредновековен Китай се появява пейзажният жанр шан-шуй (планини и води).

В средновековното изкуство от 15 и 16 век той заема все по-голямо място, но като самостоятелен жанр в западноевропейското изкуство се отделя през 17 век. Най-голяма заслуга за това имат холандските художници Херкулес Сегерс, Ян Ван де Велде, Ян ван Гойен и Якоб ван Ройсдал. Световноизвестни пейзажисти са Клод Лорен, Джон Констабъл, Джоузеф Търнър, Исак Левитан. Всепризнат виртуоз на морския пейзаж е Иван Айвазовски. Художниците предпочитащи да изобразяват морски пейзажи се наричат маринисти.

Пейзажът заема важно място в изкуството на импресионистите. Като забележителни майстори на импресионистичния пейзаж се сочат Клод Моне и Камил Писаро. Алфред Сисле предпочита природните пейзажи. Едгар Дега избира градските мотиви.

В модерното изкуство пейзажът е предмет на експерименти от страна на поантилизма, кубизма, абстракционизма. Майстор на акварелния пейзаж в България е Константин Щъркелов.

Натюрморт
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
„Ириси“ на Ван Гог, 1890 г.

Натюрмортът (от фр. nature morte, „мъртва природа“) е жанр в изобразителното изкуство. В английския език се използва понятието „still life“ (застинал живот), което понякога се сочи като по-удачно. Под натюрморт се разбира изобразяване на неодушевени предмети: цветя, плодове, убит дивеч и други. В този род изображения не се включват пейзажи и хора. Натюрмортът е обект най-вече на живописта, графиката и приложно-декоративните изкуства. В скулптурата се среща по изключение.

Запазени са фрески в Помпей, които биха могли да се нарекат натюрморт. Сред тях са известната „Стъклена купа с ябълки“, „Клонче праскови“ и други. Отделянето на натюрморта като самостоятелен жанр става през 17 век. Прочути с реалистичнността си са натюрмортите на холандците Ян Клас и Вилем Хеда. Фламандският художник Франс Снайдерс е автор на пищни натюрморти включващи и дивеч. Той рисува натюрмортите в не малко от картините на своя знаменит колега Рубенс. В епохата на класицизма (17-18 век) този жанр се смята за второстепенен. Въпреки това именно в 18 век твори Жан-Батист-Симеон Шарден, едно от емблематичните имена в натюрморта.

Често срещан е в творчеството на импресионистите Едуар Мане, Клод Моне и Пиер-Огюст Реноар. Постимпресионистите го използват в своите експерименти с формата и живописната мазка. Любим мотив на Пол Сезан са ябълките. Световноизвестни са „Слънчогледите“ и „Ирисите“ на Винсент ван Гог. Прочутият художник изобразява и на пръв поглед „нетрадиционни“ натюрморти - чифт скъсани стари обувки или оставена на стола лула. В това отношение той е последовател на Хеда, Клас и Рембранд.

Натюрмортът присъства и в течениятата в изкуството от началото на 20 век: поантилизъм, кубизъм, абстракционизъм. Известен със кубистичните си натюрморти е Хуан Гри.

Уеб сайт в alle.bg